Автори: Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн
Категория Български роман
Криминален I Мистерия I Фантастика
Криминален I Мистерия I Фантастика
Издателство Medic print
Град на издаване София
Година 2020 г.
Страници 368
Корици Меки
Език Български
Наличност ДА
Цена: 10.00 лв. (Само тук!)
„Искам да познаеш моя мрак.“
Маркиз дьо Сад
ПЪРВА ЧАСТ
ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА
Глава I
Мис Пудълтрънк наблюдаваше безучастно гърчовете на своя шеф. Тя виждаше как въпреки безмилостната борба със смъртта, очите на Лестър бяха спокойни и изпълнени с увереност. Все пак не умираше за пръв път и знаеше, че Стивънс ще го спаси.
Лестър Голдчанс – шеф на най-могъщата компания за производство на развалено мляко в Америка и един от най-богатите американски бизнесмени – беше мъж на около 60, висок и слаб, с прошарена коса и игриви кафяви очи. Беше прекарал почти целия си живот в сключване на взаимноизгодни договори за получаване на подправки за разваляне на мляко от Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър и това беше оставило неизличим отпечатък върху здравословното му състояние. Естествено седемте смъртни случая, които беше „преживял”, също бяха оказали своето влияние, особено петият, когато наемният убиец на млекарската гилдия беше пробил дупка с бормашина в черепа му и беше пуснал вътре пръчка с динамит. Но всеки път доктор Стивънс успяваше да го върне сред живите без много усилия. Това ставаше благодарение на операцията за безсмъртност, която Лестър си беше направил в Болницата на края на града срещу скромната сума от 100 милиарда кредита. Тя се състоеше в елементарното прехвърляне на жизнената същност на Лестър в палеца на десния му крак, след което следваше оперативна размяна на палеца му с този на доктор Стивънс. Повечето от тези факти бяха известни на Гилдията на производителите на развалено мляко, които преследваха Лестър от години заради мащабните му далавери с Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър. Те непрекъснато наемаха килъри, да очистят и двамата. До Еди обаче трудно можеше да се добере дори най-изпеченият наемен убиец, затова се съсредоточиха върху Лестър Голдчанс.
Преди да си направи операцията за безсмъртност, Лестър имаше около 20 души охрана, които го придружаваха и в леглото. Е, не всички заедно. Но след нея и след първите два–три опита на наетите от гилдията убийци, той реши, че няма защо да се дават пари на вятъра и ги уволни всички. С течение на времето обаче, гилдията научи всички подробности около операцията. Те се подготвиха внимателно и след дълги проучвания одобриха план за действие. Един от убийците, дегизиран като медицинска сестра, успя да се промъкне в кабинета на д-р Стивънс, който се опита да се възползва от ситуацията и съвсем естествено загуби десния си палец. В същия този момент друг килър преряза гърлото на Лестър в собствения му кабинет.
И така, Лестър Голдчанс умираше и чакаше д-р Стивънс да го съживи за пореден път, самият доктор лежеше в болницата и наблюдаваше с интерес прясно трансплантирания си палец, а един мрачен тип с черно наметало изхвърли палец от крак в кофата за боклук на 42-ра улица.
Глава ІІ
Когато получиш букет от 33 червени рози, придружени от парфюмирана бележка с надпис „Обичам те!”, подписана от Хари Усмивката, значи имаш сериозен проблем. Особено ако си мъж.
Ян Симпсън не знаеше това и бе много изненадан, когато момчето от цветарския магазин позвъни на вратата му.
- Трябва да е станала някаква грешка, младежо – каза той. – Не познавам никакъв Хари и съм абсолютно убеден, че не съм обратен.
- Но, господине, човекът, който поръча букета изрично подчерта, че е за вас. Даде ми точно този адрес и вашето име.
- Странно, много странно. Както и да е – махна с ръка Симпсън. - Ето ти пет кредита за разкарването и задръж цветята.
Момчето прибра парите и си тръгна, а Ян Симпсън се върна в дневната да си допие кафето.
Половин час по-късно, докато дочиташе спортната страница на сутрешния вестник, на вратата отново се позвъни. Симпсън изруга на ум и се запъти да отвори. Отвън стоеше висок непознат мъж, който се хилеше глупаво насреща му.
- Мога ли да ви помогна с нещо?
- Разбира се – с широка усмивка отвърна непознатият. – Стига да си Ян Симпсън.
- От плът и кръв.
- Радвам се, много се радвам – отвърна мъжът с още по-широка усмивка. – Днес си късметлия, човече! Намери своята голяма любов!
Последната дума накара Симпсън да си спомни за букета рози.
- Хари?
- Точно в десетката, приятелю! Няма ли да ме поканиш да вляза?
Симпсън понечи да затвори вратата под носа на нахалника, но в същия момент видя много основателна причина да се покаже гостоприемен. В дясната ръка на Хари се бе появил елегантен „Колт”, 33-ти калибър.
- Разбрах, че си отказал хубавия букет, дето ти изпратих – каза Усмивката. – Знаеш ли колко много ме нарани това?
***
Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър пристигна в болницата в много добро настроение. Влезе в стаята на своя стар приятел Лестър, огледа го критично и извади от вътрешния джоб на сакото си половинлитрова бутилка уиски.
- Изглеждаш като лайно, прегазено от танк, Лес – констатира Еди и отпи широка глътка от шишето. – Но не се коси! Усмивката се погрижи за шефа на млекарската гилдия. Горкият Ян Симпсън! Получил е 34 парчета олово с транспорт за наша сметка.
Лестър Голдчанс се помъчи да се усмихне. Състоянието му се влошаваше по-бързо от друг път, а д-р Стивънс не беше в състояние да му помогне.
- Представяш ли си – продължи Еди, - Усмивката най-надлежно пратил любимия си букет цветя на Симпсън, а оня тъпанар да вземе да го върне обратно. Е, това извадило нашия човек от равновесие и той похарчил цял куршум в повече от обикновено, докато пращал шибаняка при Създателя му.
- Всичко това е много хубаво, Еди – с усилие проговори Лестър, - но не ни решава проблемите. Гилдията бързо ще намери заместник на Симпсън, а аз – както е тръгнало – този път ще хвърля топа. Знаеш ли какво става с д-р Стивънс?
Еди погледна приятеля си изпитателно.
- Това е лошата новина. Килърът, който е посетил доктора, е задигнал палеца с твоята идентичност от него.
- Не думай! – изхриптя Лестър. В очите му се появи страх. – Искаш да кажеш, че този път съм наистина аут?
- Не съвсем.
Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър отпи нова глътка уиски. Избърса внимателно устата си и каза последните думи, които Лестър чу през живота си:
- Намерил съм ти заместник, приятелю. Съжалявам, но бизнесът го налага.
Тревогата в очите на Лестър прерасна в паника. Той много добре се досещаше какво означава това. Помъчи се да достигне с ръка паник-бутона, но Еди бе по-бърз. Светкавично извади добре наточен бръснач от джоба на панталоните си и отряза главата на Лестър. Сложи я в черен найлонов плик и излезе от стаята.
Глава III
Беше някъде около осем вечерта, когато шефовете на отдели във вестник „Ню Йорк Доминатор” се събраха на планьорка. Всички започнаха да дрънкат обичайните глупости – кой къде се е напил и каква мадама е чукал. Шефът на спортния отдел Лари Дънстън обра овациите с историята за близначките, която лансираше от няколко дена. Ърнест мълчеше и се правеше, че слуша, когато секретарката му влезе.
- Съжалявам, г-н Голдчанс, но г-н Крейвън ви търси по телефона и каза, че е спешно.
На Ърнест му беше ясно, че щом шефът на полицията иска да говори лично с него, значи нещо сериозно се е случило. Ако беше обикновена новина, щяха да се свържат с Хъмфри или с Брет.
- Свържи ме, Силвия. Съжалявам, господа, но ще се наложи да продължим след малко.
Когато всички излязоха, Ърнест вдигна телефона.
- Какво има, Спенсър? – попита той.
- Добър вечер, г-н Голдчанс. Не знам как да ви го кажа ...
- Карай по същество, Спенсър, прекъсваш ми планьорката.
- Баща ви е мъртъв.
Ърнест се заслуша в ехото на слушалката, докато се опитваше да възприеме новината, но въпреки това не му се отдаде.
- Това е невъзможно, баща ми е безсмъртен. Това е просто поредният атентат – каза уверено той.
- Този път атентатът е успешен, уверявам ви. Има и още нещо... Главата на баща ви я няма...
- Не може да бъде... това... просто... не... – от очите на Ърнест избиха няколко сълзи и се плъзнаха бавно по бузите му. – Къде се намира баща ми в момента?
- Ако обичате, първо да дойдете в полицейското управление за ...
- Г-н Крейвън, къде е баща ми?
- Все още е в Болницата на края на града, но...
- Благодаря ви. Ще се видим по-късно.
Ърнест затвори телефона и се замисли. Той обичаше много баща си и още не можеше да повярва, че накрая са го докопали. Спомни си за първия път, когато баща му го заведе на лунапарк и на него много му хареса. След това му купи лунапарка като подарък за 10-тия рожден ден. Спомни си и за първия път, когато видя Ферари, след което получи от баща си 12 различни модела на Ферари за 12-тия си рожден ден. Спомни си и за деня, когато прочете първия си вестник. Баща му купи най-големия нюйоркски вестник и му го подари за 16-тия рожден ден. Така на 16 години Ърнест Голдчанс стана собственик и главен редактор на „Ню Йорк Доминатор” – вестника с най-голям тираж в цялото западно полукълбо. С много усилия и сериозна доза инат, Ърнест успя до голяма степен да съсипе вестника – на първо време изхвърли всички шефове на отдели и назначи свои съученици на тяхно място. След това промени изцяло тематиката на вестника и от сериозно политическо и икономическо издание, той го превърна в нещо средно между хард-вариант на „Плейбой” и олекотена версия на „Спортс илюстрейтид”. Цялата тази операция отне голяма част от стабилната аудитория на вестника, но му спечели и много нови почитатели, така че в крайна сметка тиражът си остана същият. С течение на времето обаче, Ърнест и съучениците му пораснаха и възстановиха част от предишния облик на вестника. В момента горе-долу половината от 148-те страници на изданието се заемаха от вътрешни, външни, икономически и спортни новини, а другата половина си оставаше за порното. Тази печеливша тематична комбинация правеше „Доминатор” най-четения вестник в целия свят.
Ърнест натисна бутона на комуникатора и повика Хъмфри и Брет при себе си. Няколко секунди по-късно те влязоха в кабинета му.
- Момчета, освиткали са дъртия.
- Пак ли, бе! А бе, не им ли писна на тия млекари да правят глупости – каза Брет, без дори да се опита да скрие досадата си. Той беше съученик на Ърнест и въпреки 15-годишния си стаж в „Доминатор”-а разбираше от журналистика толкова, колкото пиян студент от хубави жени. Беше шеф на вътрешния отдел на вестника.
- Тоя път дядката наистина е дал фира. Без майтап – каза Ърнест, докато се почесваше по носа.
- Я, д’е.. мама му – каза Хъмфри с ледено спокойствие и извади нова цигара от пакета „Боро”. Хъмфри не беше съученик на Ърнест. Беше на около 45, не много висок, но не и нисък, добре сложен, но не едър. Беше от старата генерация в „Доминатор”-а – най-добрият фотограф не само във вътрешния отдел, а и в целия вестник. Беше видял много, беше се бил много и беше изпил много - съответно малко неща можеха да го стреснат. Винаги беше спокоен и винаги имаше димящо „Боро” в устата. Истинското му име беше Джонатан Стюарт, но незнайно защо всички му викаха Хъмфри.
- Ама, ти сериозно ли говориш? – попита обезпокоено Брет. – За Бога, Ърнест, наистина съжалявам.
- Няма к’во да съжаляваш, ами се дигайте с Хъмфри и по задачи. Отивайте в Болницата на края на града и се връщайте бързо с историята. Искам ново чело за утре. Убийството на английската кралица ще остане за другиден.
- За Бога, Ърнест, осем и половина вечерта е. Имам среща в „Тоби’с” – проплака Брет.
- А бе ти с тоя Бог к’во? Да не си го слагате тайничко? А знаеш ли колко ми пука за срещата ти. Заминавай веднага, копеленце мазно, че ще ти откъсна мизерните топчици и ще ти ги навра в ушите за по-добра акустика!
- Добре бе, споко. К’во си се развикал. Тръгваме – каза Брет и задърпа Хъмфри от стаята.
Хъмфри отиде до бюрото си, взе фотоапарата и шапката си и двамата с Брет се запътиха към асансьора. Когато вратата се отвори, от него излезе един усмихнат човек с голям букет червени рози и ги попита къде се намира кабинета на Ърнест Голдчанс. Те му посочиха вратата в дъното на коридора и влязоха в асансьора.
- Ега ти, тоя е разбрал по-бързо и от нас. Сигурно е ченге – каза Брет, докато слизаха надолу с асансьора.
- Не е ченге. Имам гадното чувство, че съм го виждал някъде – каза Хъмфри, – обаче не мога да си спомня къде.
- Няма значение – каза Брет.
Никой от тях и от останалите 512 служители на вестника не видя 33-калибрения „Колт” със заглушител, скрит в букета от 33 червени рози.
Глава ІV
Последната къща на 75-та улица бе обвита с лоша слава и дузини използвани презервативи. Старите хора от квартала избягваха да минават покрай нея, особено вечер, а по-смелите тийнейджъри водеха в мрачните й, пропити с влага и дъх на плесен стаи гаджетата си, за да изучават задълбочено и на практика способите за правене на деца и ловене на трипер.
Когато собственикът на къщата изчезна мистериозно преди повече от десет години и чиновниците от общината не успяха да намерят нито един негов наследник, бе решено домът да бъде обявен за продан.
Купувач така и не се появи, докато през един слънчев ден, наблюдателна клюкарка от квартала огласи с мощен писък улицата. Отзовалите се на повика й съседи видяха с очите си онова, което бе накарало местния еквивалент на Агенция „Ройтерс” да извиси глас, достоен за прима на Миланската скала.
Табелата, на която пишеше „Обявено за продан”, бе обърната наопаки. На гърба й с едър разкривен почерк и червени букви, имитиращи кръв, някой бе оставил следното послание: „Продадена на дявола!”.
По-късно на същия ден се оказа, че мастилото, използвано за написването на съобщението, наистина е съставено предимно от кръв, чийто източник лежеше обезглавен в хола на първия етаж.
Хората от квартала запомниха деня на тази трагедия – вторник, но не защото бяха много паметливи, а защото вторник се превърна в „деня на Къщата на Дявола”.
- Истина ви казвам! – обясняваше в кръчмата Джони Бирата по този повод на всеки, който имаше желание да го слуша. - Не минава вторник без в тая съборетина да се появи още някой труп с отрязана глава. Що не вземат да я съборят бараката шибана, мътните го взели!
Хъмфри, който знаеше тази история – бе снимал поне осем от обезглавените жертви – веднага изгради хипотеза.
- Слушай, Брет – каза той на шефа си като го дръпна силно за лакътя, - давай да се махаме от болницата. Искам да те заведа на мястото, където е сензацията.
- Не ме дърпай, глупако! – озъби му се Брет. – Това е костюм за хиляда кредита! Освен това никъде не мърдам. Малкият Голдчанс жив ще ме одере, ако разбере, че трупът на баща му е изчезнал оттук, а ние с теб, вместо да направим опит да разберем къде, по дяволите, е шибаното тяло, си развяваме задниците из Ню Йорк.
Брет все още не можеше да проумее как така от една болница могат да изчезват пациенти. Когато двамата с фотографа пристигнаха в Болницата на края на града, там вече цареше паника. Първо, бяха убили най-влиятелния им пациент; второ – бяха му задигнали главата и на това отгоре тялото му също бе изчезнало.
- А ченгетата разправяха, че всичко е под контрол – измърмори Брет. – Такъв коментар ще напиша за тъпите куки, че зъбите им ще изпадат!
- Стига си дрънкал глупости – настойчиво каза Хъмфри. – Тук повече нищо няма да разберем, но се обзалагам, че знам къде е трупът на стареца. И ако ме последваш, може и да се издигнеш в йерархията.
- И къде мислиш че е? На Марс? – саркастично му се ухили Брет.
- Не толкова далеч. На около три километра оттук.
- И къде по-точно?
- В „Къщата на Дявола”.
- Ти си превъртял.
- Може и да съм, но днес е вторник. Разбираш ли – вторник – повтори много бавно и отчетливо Хъмфри.
И докато фотографът уговаряше своя шеф да предприемат едно малко сензационно пътуване до тленните останки на таткото на биг боса, една много красива жена – онази, от мокрите сънища на всички мъже – различна според всеки вкус, бавно се качи в черен „Понтиак”, запали цигара и включи на скорост.
Телефонът в колата й звънна.
- Ти ли си, Еди? – попита тя, макар да знаеше, че е той. – Носиш ли главата?
Глава V
Хората открай време предричаха, че природните ресурси на планетата рано или късно ще приключат. За това се говореше още от края на 20-ти век, но като изключим разни недъгави организации като Грийнпийс, на никой не му пукаше. Всеки си караше колата, свиркаше си и приемаше петрола като една безкрайна константа. Големите петролни компании методично повишаваха цените, но хората продължаваха да си карат колите и да си свиркат.
В края на 21 век обаче се разбра, че на Земята е останал петрол само за още 15 години. И то ако се ползва изключително икономично. Тази новина разтресе Уолстрийт, Лондонската борса, борсата в Токио и черната борса навсякъде по света. Султанът на Бруней получи инфаркт, емирът на Кувейт продаде всички резерви на страната и емигрира на Карибите, а Ирак и Иран се обединиха в името на общото благо. Обединена Европа започна масирано производство на електромобили, но това се оказа голяма грешка. Хората не ги купуваха по много причини, главната от които беше множеството токови удари, които сполетяваха пътниците. Където и да пипнеше човек в колата, шансът да го удари 220-волтов експрес за оня свят беше доста голям. „Мерцедес” опитаха да увеличат сигурността, но след огромни разходи успяха да намалят броя на смъртните случаи наполовина. Малко по-късно фалираха.
Две години по-късно единствените държави, разполагащи с петрол, бяха САЩ и Руската Федерация. Арабският свят и Обединена Европа бяха приключили своите запаси. И точно когато двете супер сили доволно потриваха ръце, след като увеличиха цената на петрола над 1000 пъти, в емисия на CNN се появи сензационната новина, че някъде в Камчатка руски учен е открил ново гориво, с което колите вървят дори по-добре, отколкото с бензин или дизел. Репортажът беше директно от клона на телевизията в Якутск, но точно когато дошлия специално за случая учен щеше да направи сместа и да я демонстрира с паркирания в студиото „Москвич”, мощен взрив разтърси цялата сграда и от учения, сместа и сградата не остана почти нищо. Така светът не успя да научи, поне за известно време, тайната на новото гориво. А тя в общи линии беше разваленото мляко.
Както всички големи открития, така и това на г-н Крильов – както се казваше ученият – беше станало съвсем случайно. След поредния неуспешен опит да подкара своето „Жигули” с водка, той се ядоса и изпи съдържанието на бутилката, след което изпи още една и легна да спи. По някое време през нощта, съвсем естествено, човекът се събуди и излезе на двора да върне поръчката. За да се поосвести, си взе да пие малко прясно мляко и седна на земята под ярката Луна, да погледа любимото си „Жигули”, което вече от години не беше в движение поради липса на бензин. За нещастие обаче, млякото беше развалено и г-н Крильов на секундата повърна отново. Този път вместо да върне като бял човек на тревичката на двора, той уцели резервоара на „Жигули”-то и го напълни солидно с развалено мляко. След няколкоминутно пиянско взиране в наклепания резервоар, изведнъж на Крильов му се яви просветление. Той скочи от тревата, влезе в колата, завъртя ключа, който от години си стоеше на стартера, даде газ и колата изхвърча като ужилена от малкия двор, и полетя по прашните улички на селцето, в което живееше ученият. След като направи няколко кръгчета из селото и успя да събуди останалите седем жители, Крильов се прибра вкъщи и веднага направи изследване на сместа в резервоара. Записа резултатите на листче и заедно с кратко писмо го сложи в пощенски плик. На следващия ден, доволен от своето откритие и весело размишляващ за блясъка на славата, Крильов напълни „Жигули”-то с новото много по-икономично гориво и отпраши за Якутск. Малко след като излезе от селото, той отби до пощенската кутия, която стоеше до пътя като стожер на модерната комуникация, и пусна писмото в нея, след което вече по-спокоен продължи напред.
Петролните компании на САЩ и Руската Федерация незабавно изпратиха армия от наемни убийци да уредят г-н Крильов на два метра под земята и да донесат формулата на новото гориво. За тяхно съжаление наемниците свършиха само първата част от задачата. Колкото до втората – формулата вече пътуваше в едно писмо с адрес: Еди Стикър, 5то авеню, Манхатън, Ню Йорк.
Глава VI
- Вие сте изключително глупав, господине – каза №3 и натисна голямото червено копче на бюрото.
Наемният убиец, който беше отрязал палеца на Лестър Голдчанс от крака на д-р Стивънс, не очакваше подобно стечение на обстоятелствата и когато подът под него пропадна, той полетя към ямата с крокодилите и дори не успя да извика.
- Дали не бяхме малко крайни? – попита №2.
- Разбира се – отвърна №1. – Така и трябва да бъде. Крайностите са приоритет на висшите духом.
- Мислех, че все пак можем да му дадем втори шанс да ни донесе палеца – продължи №2. - Ако я караме в този дух, Гилдията на убийците ще спре да работи с нас и ще трябва да пращаме наши хора по Еди.
- Моето мнение, господа, е, че засега г-н ‘Фани-ме-за-кобура трябва да бъде оставен малко на мира – каза №3. - Основната ни цел в момента трябва да бъде палецът. Ако някой успее да стигне до него преди нас, всичко може да започне отначало. И този път това ще да е краят на нашата организация. Вероятно и на самите нас ...
Тримата господа, които така спокойно обсъждаха мъглявото бъдеще на Гилдията на млекарите, бяха нейните настоящи ръководители. Облечени в червени роби с качулки, те приличаха на модерни ку-клукс-клановци. Всеки от тях имаше номер на качулката си. Тази анонимност се наложи след убийството на Ян Симпсън, което разтърси из основи организацията. По този начин никой от по-нисшите й слоеве не знаеше тяхната самоличност и рискът от предателство беше минимален. №1, №2 и №3 наследиха ръководството на гилдията и продължиха традицията на конфронтация с концерна на Голдчанс и групировките на Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър. След убийствата на Лестър и сина му, гилдията вече се чувстваше победител в продължаващата 50 години млекарска война, но липсата на палеца отново ги хвърли в размисъл. Той трябваше да бъде в една кофа за боклук на 42-ра улица, но хората, които бяха изпратили да го вземат, се върнаха с празни ръце и също отидоха на среща с крокодилите. Да работиш за Гилдията на млекарите никак не беше лесно.
Бен Перото беше тръгнал на обичайната си вечерна обиколка. Бивш журналист от „Ню Йорк Доминатор”, Бен беше уволнен преди 15 години от Ърнест Голдчанс за несъгласие с новата тематична ориентация на вестника. Той се опита да си намери работа на други места и за известно време горе-долу връзваше двата края, но след това постепенно и сигурно се засили към дъното на социалната йерархия и накрая се озова на централното просешко място на 42-ра улица. В началото се чувстваше унизен и го беше срам да проси, но свикна и започна да му харесва. Изкарваше си добри пари – стигаха за долнопробно уиски и цигари, а на Бен друго не му и трябваше. Имаше си и приятели, и то истински – готови да разделят с него и последната глътка. В общи линии беше доволен от живота.
Всяка вечер Бен правеше обиколката си по кофите за боклук на 42-ра улица. Почти винаги успяваше да намери нещо за ядене, а понякога имаше и някоя нелоша вещ, която продаваше в оказиона. Точно бе стигнал на двадесетина метра от най-късметлийската си кофа, когато видя как един човек с черно наметало изхвърли нещо в нея и продължи с бърз ход нагоре по улицата. Бен се забърза към кофата и видя най-отгоре върху кутия от пица един палец. Бен трудно се стъписваше, но и на най-изпечения мачо топките се качват в гърлото и се чуди как да реагира, когато види отрязан палец от човешки крак. Бен взе палеца и точно когато застана в Хамлетовска поза и започна да го оглежда, до него спря лъскав черен „Понтиак”. Страничното стъкло се спусна автоматично и най-лъскавата мадама, която Бен беше виждал, каза с дрезгав глас:
- Здравей, сладур. Що не се качиш за едно кръгче?
Глава VІІ
Обезглавеният труп на Лестър Голдчанс кротко позираше пред фотоапарата на Хъмфри, който щракаше поза след поза, докато Брет нервно ходеше напред-назад из хола на Дяволската къща.
- Не се вманиачавай бе, пич – припряно каза той. – Шефът едва ли ще пусне повече от два кадъра. Давай да вдигаме багажа, че писане ме чака.
- Разкарай мазната си мутра от погледа ми, влизаш в кадъра! – помоли Хъмфри. – Какво си се разбързал толкова? Дрънни един телефон да ти пазят първа страница и някоя от вътрешните.
Брет се поотмести встрани и започна да набира номера на „Ню Йорк Доминатор” от мобилния си телефон.
- Дай ми дежурния редактор – каза, след като се свърза. – Бързо!
Женски глас от другата страна го помоли да изчака.
- Какво?! Да изчакам? Аз? Това майтап ли е? – невярващо се разкрещя Брет. – Слушай, момиченце, аз съм шефът на вътрешния отдел и при това имам яка новина! Не мога да чакам! Викни онзи задник веднага, преди да съм уволнил и теб, и него!
Хъмфри приключи със снимането и прибра фотоапарата в чантата.
- Отивам да се здрависам с набора – каза той, като посочи към ципа на панталона си. – Пикае ми се като на музикант на премиера още откакто излязохме от редакцията.
Брет само успя да кимне и да го отпрати с ръка. В този момент вече го бяха свързали с дежурния редактор.
Когато Хъмфри се завърна от ползотворното си посещение до тоалетната, завари Брет седнал на изкорубения диван в хола на къщата, с нетипично изражение на лицето.
- К’во става бе, началник? – попита той. – Изглеждаш така, сякаш дъртият Голдчанс си е развявал пикалото пред теб с неясни намерения.
- Няма да повярваш – отвърна Брет. – Очистили са шефа.
- Стига бе! – каза Хъмфри и в този момент нещо прищрака в главата му. Той се плесна по челото. – Ама, разбира се! Естествено, че са го гръмнали. А ние според мен видяхме убиеца!
- Ти си луд.
- Помниш ли онзи мъж, дето го видяхме на излизане от редакцията?
- Кой мъж?
- Онзи с букета рози, дето питаше за младия Голдчанс.
- И какво, ако е питал? Не виждам връзката.
- Остава да кажеш, че не знаеш нищо за Хари Усмивката.
Лицето на Брет се оживи.
- Искаш да кажеш, че сме видели Хари? Не е възможно.
- Не е, ама биг босът сега приказва със свети Петър, нали?
Хъмфри се почеса зад тила, извади от джоба на ризата си пакет цигари и запали една.
- Чудя се – каза, - как ще съберем две толкова големи новини на една първа страница. Май ще се наложи да ги обединим.
- Не мога да повярвам, че мислиш точно за това!
- Вестникът преди всичко, Брет. Със или без главен редактор, утрешният брой трябва да излезе. ‘Айде да се омитаме.
Двамата излязоха от хола и забързаха към входната врата. Хъмфри хвана бравата, натисна я рязко надолу и бутна вратата. За негова изненада тя не помръдна. Опита още веднъж, но вратата упорито отказваше да ги пусне навън.
- Какво се затутка сега! – почти извика Брет. – Дай на мен.
Той измести Хъмфри и опита да отвори, но усилието му не даде резултат.
- Мама му стара! Заяжда проклетницата. Дай да я разбием!
Брет тъкмо се приготви за решителен шут, когато се чу шум от спираща кола. Хъмфри погледна през шпионката.
- Май скоро ще имаме компания – каза той. – Някаква руса мацка се отправя към нас.
- Дай да видя – отново го измести Хъмфри.
Отвън бе спрял „Понтиак” и по алеята към къщата действително вървеше една жена, само дето косата и не бе руса, а изключително черна. Черна като нощта.
- Хъмфри – попита Брет, - нали не си далтонист?
Бен Перото бе искрено поласкан. Цял живот бе мечтал за такава жена. С червена коса и огромни гърди, като под червена коса той наистина разбираше червена. Естествена, а не някакви бои. Е, този път бе попаднал на точното парче.
Без да се замисля, бившият журналист се качи в „Понтиак”-а, като не сваляше очи от мадамата.
- Кефя те, нали? – усмихна му се тя.
- И още как. Да не се гласиш да ми пуснеш?
Ръката й се стрелна към чатала му. Пръстите й обхванаха 17-сантиметровата му гордост, заедно с двете топки и рязко се свиха. Бен стисна зъби, за да не извика от болка и изненада.
- Може и да те пробвам – рече тя, - но първо трябва да ми дадеш нещо, което е мое.
- Какво?
- Нещо, което извади от кофата и прибра в джоба на сакото си.
- Палецът?
- Палецът.
Бен бръкна в джоба на опърпаното сако и извади пръста.
- Наистина ли го искаш? Ето, вземи го.
Пръстите, които го стискаха, поотпуснаха желязната хватка и започнаха да галят. Членът му взе да се съживява.
- Сложи го на задната седалка, гълъбче – каза жената, – и се приготви за най-хубавата свирка, която са ти правили някога.
Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър бе ядосан. Изключително ядосан. Знаеше, че Хари Усмивката работи за онзи, който му предложи достатъчно пари, но въобще не подозираше, че най-печеният килър ще се съгласи да изпълни мокра поръчка на нещастниците от млекарската гилдия.
- Не мога да разбера, как така си се навил да очистиш младия Голдчанс. Умът ми не го побира.
Хари чаровно му се усмихна.
- Не се коси, мой човек. Нали знаеш – нищо лично. Ако искаш, мога да светя маслото на всеки един от тях. Срещу скромно заплащане, разбира се.
- Да, ама направо ми обърка плановете бе, човек. Наследникът му трябваше да е жив.
- Никога не си ми казвал.
- Ама нали се бяхме разбрали да ме предупреждаваш, когато работиш за други! Особено за млекарите.
- Виж к’во, станалото – станало. Не можем да го върнем. В момента прилича на френско сирене, горкият. Но много се зарадва на цветята. Знаеш ли, рядко някой мъж оценява подобен подарък. Трябва да е бил нежна натура.
- Зарежи тия глупости. Трябваш ми по друг повод.
Еди кимна към огнеупорната каса, разположена в дъното на кабинета му.
- Вътре е главата на баща му. Трябва да я доставиш на един адрес на 75-та улица.
- Съжалявам, Еди, но аз не съм ня’къв шибан куриер. Имаш достатъчно момчета, дето могат да свършат тая работа.
- Не бързай да се засягаш, Усмивка. Ще си платя, както винаги, даже ще удвоя сумата. Доставката е много отговорна.
- Щом казваш.
Хари стана от фотьойла и се приближи към касата.
- Дай адреса и кратуната и смятай, че поръчката е уредена.
- Задължен съм ти.
„Понтиак”-ът спря пред хотел „Метрополитън” в центъра на града. Бен Перото все още не знаеше на кой свят се намира. Мадамата наистина посвири на флейтата му, както никоя друга досега.
- Ще се качиш в 305-та стая – каза му тя. – Ето ти ключовете. И запомни – не излизай оттам. Имам планове за теб.
- А ако все пак избягам?
- Недей. Ще те намеря и тогава... – тя не довърши, но нямаше нужда. Бен видя нещо в очите й, което изобщо не му хареса. Започна да изпитва някакъв необясним страх, но вече бе късно.
- Отново си в играта, Бен – каза мацката, когато той слезе от колата. – Дръж се за мен и ще успееш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар